I Какво
представляват влечугите?
Влечугите са клас гръбначни
животни.
Характеризират се с вътрешно
оплождане и сравнително едри яйца, богати на жълтък и са покрити с
пергаментоподобна обвивка. Развитието е без ларвен стадий, извършва се във
въздушна среда и се характеризира с образуването на зародишни обвивки.
Външните слоеве на епидермиса
вроговяват. Кожата е суха, почти без жлези , с рогови люспи или костни щитчета.
Крайниците са пригодени за ходене с интеркарпални и интертарзални стави.
Дишат с бял дроб. Поемат въздуха
чрез промяна на обема на гръдния кош. За първи път при тях се образуват трахея
и бронхи.
Сърцето е триделно. Камерата е
най- често с непълна преграда.
Бъбреците са метанефрични
(тазови).
В сравнение със земноводните
мозъкът е по-добре развит, особено полукълбата на предния мозък и малкия
мозък. Осевият скелет се състои от 5 дяла. Имат и втори шиен прешлен
(епистрофей), осигуряващ странично движение на главата. Черепът е
с един кондилус. Телесната температура се повлиява в голяма степен
от температурата на средата (пойкилотермни животни).
Влечугите са представени почти по
цялото земно кълбо, с изключение на зоните, в които е твърде студено – близо до
полюсите. Тъй като те са студенокръвни животни, предпочитат по-скоро по-високи
температури, а тяхното присъствие и разнообразие става все по-голямо близо до
тропиците. Така най-богатите континенти на влечуги са Азия, Африка и Южна
Америка.
II Видове
влечуги
Съвременните влечуги се разделят
на 4 разреда:
- Testudines (Костенурки) – около
300 вида;
- Squamata (Люспести) –
включва змии, гущери и други – около 7900 вида;
- Rhynchocephalia
(Клюноглави) – 2 вида;
- Crocodylia (Крокодили) – 23
вида.
III Змии
Змиите са удължени, студенокръвни
безкраки влечуги от подразред Serpentes, близки родственици на гущерите, с
които спадат към един и същи разред – Люспести.
Змиите са удължени, студенокръвни
безкраки влечуги от подразред Serpentes, близки родственици на гущерите, с
които спадат към един и същи разред – Люспести.
Змиите са класифицирани в 15
различни семейства, съставени от около 456 рода и над 3000 вида. На дължина
достигат от 10 cm (Leptotyphlops carlae) до над 11,5 m (Зелена анаконда).
Намерени са фосилни останки на род змии – Титанобои, достигали някога до 15 m.
Змиевидното тяло е пригодено за
пълзене в гъста трева, по клоните на дърветата и по пясък. Някои пустинни
видове змии имат своеобразен страничен „ крачещ „ ход. При него до горещия
пясък се допира само част от шията и края на опашката.
IV Змии в
България
В България има 18 вида змии, като
7 от тях са отровни.
Всички видове змии са защитени в
България и са в червената книга. Всяко отнемане на влечуго от дивото и
отглеждането му в терариумни условия, без научни цели, е престъпление.
Видове змии в
България:
Вдлъбнаточелен
смок – принадлежи на семейство Смокообразни. Едра змия с дължина до 2
m. Окраската на гърба варира от тъмно- до светлосива, а младите индивиди са
пъстри. Храни се предимно с гущери, гризачи и др. змии. Повечето смоци не са
отровни с изключение на вдлъбнаточелия смок, който притежава слаба отрова, но
за човека не е опасно и не може да го инжектира.
Пепелянка – вид змия от семейство
Отровници. Разпространена е на Балканите и в част от Близкия изток. Достига
дължина до 50 – 70 cm. За човека е отровна змия. Храни се главно с дребни бозайници и птици, по-младите екземпляри – с
гущери. Отличителен белег на пепелянката е
рогчето на върха на муцуната.
Усойница – вид змия
от семейство Отровници. Има дебело тяло, като възрастните достигат средна дължина
55 cm. Максималната дължина варира според региона, като в Швеция достига до 104
cm. Главата е едра и добре изявена, почти плоска и вертикална отстрани, с
очертан ръб на муцуната. Този вид може да бъде с различни цветове – има сиви,
кафяви, жълтеникави и дори напълно черни индивиди. Характерна е тъмната
зигзагообразна ивица по дължината на гърба, която при черните индивиди не се
забелязва. Отровата на усойницата е силно токсична.
Медянка – неотровна
змия, но хапеща, когато е заплашена. На дължина достига до 65 cm, в много редки
случаи – до 90 cm. На цвят е сива, понякога с кафеникав оттенък, но има и форми
с бакъреночервена окраска. По гърба си има неправилни тъмни петна, наподобяващи
слабо зигзаговидната окраска на усойницата. В България е разпространена в
цялата страна до надморска височина 1600 m.
Леопардов смок –
не е отровна змия. Светла е, обсипана е с малки черни петна и по-големи черни
кръгове, ограждащи червеникави петна. Цветът на очите е идентичен с тона на
червеникавите петна. Тялото на леопардовия смок достига на дължина до 110 cm. В
България се среща по долината на Струма до Кресненския пролом на север и в
района на Созопол. Храни се главно с дребни гризачи и насекомоядни, по-рядко с
гущери, малки на птици и други. Женската снася 2-4 обли яйца най-често през
първата половина на юли с размер около 36 мм.
Котешка
змия – отровна змия, но безопасна за човека. Очите на този вид са с
продълговати зеници, приличащи на котешки, а самата змия е сива с черни петна,
като прилича на котешка опашка. Тя се храни с дребни гущери и гризачи, които
умъртвява, използвайки две „оръжия“ – първо се увива около тях, за да ограничи
движенията им, а след това ги умъртвява с отровата си.
Червейница –
не хапе и не е отровна. Достига дължина до 35 – 40 cm. Живее под земята
предимно и прилича на дъждовен червей. В България се среща предимно в южната
част на долината на Струма, Източните Родопи, около Харманли, Свиленград и по
Черноморието южно от Созопол. Червейницата предпочита сухи местности с тревиста
растителност и редки храсти. Прекарва почти целия си живот под земята, като
излиза на повърхността при топло и влажно време, най-често нощем. Основната ѝ
храна са какавидите на мравки, по-рядко се храни с мравки и други дребни
членестоноги.
Пясъчна
боа – представител на семейство Боидни (Boidae), срещащ се в
най-южните райони на България. Не е отровна и рядко хапе (не болезнено за
човека) при улавяне. Добронамерена е и човек може да я хване. Отделя лек
мускул, който лепне и мирише и я защитава да не бъде изядена. Гърбът на змията
е жълтеникаво-кафяв с неправилни по-светли петна, които се редуват с по-тъмни.
Коремът е по-светъл с тъмни петънца. Опашката е много къса с тъп край, очите са
малки. Едно от любимите места на пясъчната боа е пясъка, където лесно се заравя
и се движи под него. Храни се главно с гризачи, гущери и насекоми.
Черноврата
стрелушка – не е отровна. Достига на дължина до 1 m и наподобява
сродната стрелушка. Среща се в ограничен район в близост до брега на Черно море
между Созопол и Ахтопол. Основната ѝ храна са гущерите.
Стрелушка (тънък
стрелец и синьопетнист смок) – не е отровна и не хапе силно. Достига
на дължина до 1,5 m. Тя е много пъргава и се придвижва изключително бързо по
клоните на храсти и дървета, откъдето идва и името ѝ. Основната ѝ храна са
гущери и по-рядко насекоми и гризачи.
Смок
мишкар – не е отровен, но хапе силно, когато е заплашен. В
България е разпространен в цялата страна до надморска височина 1600 m.
Основната му храна са гризачи, птици, яйца.
Ивичест
смок (кощерица) – вид змия от семейство Смокообразни. Наподобява вида
пъстър смок, с който понякога са класифицирани като подвидове на един вид. Не е
отровен, но хапе болезнено. На дължина достига до 2 метра. Храни се предимно с
птици и гризачи. В България се среща в долината на Струма до Кресненския пролом
на север. Предпочита гористи местности.
Степната
усойница (урсиниева или остромуцунеста усойница) – вид
отровна змия от семейство Отровници. В България са намирани общо четири
екземпляра – два в платото при Шумен, при село Вердикал, днес част от Банкя,
(1927) и при манастира Свети Крал над Княжево (1934). Видът се смята за
изчезнал от територията на страната. Степната усойница достига до 55 cm
дължина, но са известни и екземпляри с дължина 80 cm. Отличава се от
обикновената усойница по тясната и вълнообразна гръбна ивица, трапецовидното
сечение и по-малката и ниско разположена ноздра. Степната усойница се храни
главно с гущери, дребни гризачи, едри насекоми, по-рядко с жаби и малки на
птици. Ражда по 3 до 16 малки. Въпреки че змията е отровна, няма известни
смъртни случаи на хора, в резултат на ухапвания.
Аспида
(каменарка) – вид змия от семейство Отровници. Отровата на аспидата е
по-силна от тази на пепелянката, но по-слаба, отколкото при усойницата. Въпреки
това ухапването е болезнено, 4% от случаите, в които не е получена медицинска
помощ, са фатални, поради алергични реакции.Обикновено достига дължина 60-65
cm, в редки случаи до 85 cm.Главата е широка, заострена отпред и ясно отличима
от врата. Върхът на муцуната е леко, но отчетливо, повдигнат нагоре. Гръбните
шарки варират силно, но много рядко имат ясната зигзагообразна форма,
характерна за усойницата. В България са открити само два екземпляра,
при това в началото на 20 век. Единият е от района на Харманли и е уловен през
1933. Другият е намерен в колекцията на Катедрата по зоология на Софийския
университет „Свети Климент Охридски“ без подробности за мястото или годината на
улавянето му. Аспидата предпочита слънчеви местности със сравнително сухи
почви. Най-често се среща по каменисти склонове, но понякога се намира и в
равнините.
Пъстър
смок – вид змия от семейство Смокообразни. Не е отровен, но хапе
болезнено, ако се почувства застрашен. Наподобява вида ивичест смок, с който
понякога са класифицирани като подвидове на един вид.На дължина достига до 2
метра. В България е разпространен в Тракия, Северна България. Живее главно в
местности със степна растителност, като основната му храна са гризачите.
Смок
стрелец (синурник) – не е отровен, но хапе силно, когато е заплашен.
На дължина достига до 2,5 m. В България е разпространен до надморска височина
1100 m, като липсва по северните склонове на планините и високите полета в
западната част на страната. Стрелецът обитава степни и скалисти местности,
храсталаци и редки гори, както и обработваеми земи. Основната му храна са
гризачи, гущери, други змии, дребни птици. Смокът стрелец зимува самостоятелно
или в група от няколко десетки екземпляра в кухини в почвата или скалите. Зимният
сън обикновено продължава от края на октомври до края на март, но понякога
отделни животни излизат на повърхността и по-рано, когато времето е слънчево.
Жълтоуха
водна змия (обикновена водна змия) – вид змия от семейство
Смокообразни. Тя не е отровна и при улавяне не хапе, но изхвърля бял секрет със
силна миризма. Обикновено е тъмнозелена, кафява или сива на цвят с характерни
жълти петна зад главата, откъдето идва и името й. Достига на дължина до 140 cm.
Разпространена е по цялата територия на България. Храни се почти изцяло със
земноводни, по изключение с дребни бозайници и риба. Тя плува много добре и
обикновено се среща в близост до сладководни водоеми.
Сива
водна змия (дългоглава водна змия) – вид змия от семейство Смокообразни.
Тя не е отровна и при улавяне не хапе, но изхвърля бял секрет със силна
миризма. На дължина достига до 1,4 m. Цветът варира от сивкаво-зелен до
кафеникав и почти черен, с по-тъмни петна по гърба.
V Всичко за
пепелянката като змия
От 16.11.2007 г. пепелянките са защитен вид и за тях важат забраните, заложени в Закона за биологичното разнообразие на България.
Пепелянката е вид
змия от семейство Отровници, разпространена на Балканите и в част от Близкия
изток. Тя се смята за една от опасните европейски змии, заради дългите си зъби
(до 13 mm) и сравнително силната отрова.
Пепелянката достига
дължина до 50 – 70 cm, изключително рядко над 100 cm.
Главата е с
триъгълна форма и е покрита с малки неравномерно разположени люспи. На върха на
предносните щитчета има специфичен израстък („рогче“), по което много лесно се
разпознава. То се състои от 9 – 17 люспи, подредени в 2, рядко 3 или 4,
напречни реда. Рогчето достига дължина около 5 mm и е меко и гъвкаво. Опашката
е много къса и завършва рязко, като последните 4 – 5 cm имат от кадмиево жълт
до сигнално зелен цвят.
На цвят е бежово,
до светлокафява („пепелява“, откъдето идва името ѝ) с тъмна зигзаговидна ивица
по гърба. Езикът обикновено е черен, а ирисът – със златист или медночервеникав
цвят. Мъжките имат специфично петно или V-образен белег в задната част на
главата, което често се свързва с ивицата на гърба. Женските са с подобен цвят,
но с по-слабо контрастни шарки, като обикновено при тях липсва V-образният
белег.
Пепелянката е
разпространена в Североизточна Италия, Западна Унгария, Южна Словакия,
Балканския полуостров, югозападните части на Карпатите, Турция, Грузия и Сирия.
Някои източници включват в ареала ѝ и Южна Австрия.
Пепелянката се
среща в цяла България до 1450 m надморска височина. Изключение правят някои
високи полета в западната част на страната, макар че присъства по съседните
планински склонове. Разпространени са два подвида – V. a. ammodytes в
Северозападна България и V. a. meridionalis в останалата част на страната.
Първият е с оранжево оцветяване на долната повърхност на върха на опашката, а
вторият – със светлозелено до жълтеникаво-зелено.
Пепелянката
предпочита открити, каменисти, препечени места, обрасли с висока тревиста
растителност, папрати, храсталаци и обикновено с достатъчно подземни дупки за
укрития.
Пепелянката е
активна предимно през деня, в низините и при топло време – също и нощем. Храни
се главно с дребни бозайници и птици, по-младите екземпляри – с гущери.
Понякога яде и змии, включително други пепелянки.
Пепелянката е като
цяло летаргична и не особено агресивна, като рядко хапе без значително
дразнение (неволно настъпване, опит за улавяне). Когато е изненадана, може да
реагира по различни начини – да остане неподвижна, да изсъска и да избяга или
незабавно да се опита да хапе.
Пепелянката не
снася яйца, а е живораждаща. Копулация се наблюдава между април и началото на
юни, а малките се раждат през август-октомври. Те са от 1 до 12, най-често 4 –
8 на брой, като при раждането дължината им е 14 – 24 cm.
Българската
популация на пепелянката се смята за не особено отровна.
Отстъпва вероятно
единствено на усойницата по токсичност, но обикновено инжектира по-голямо
количество отрова. Дори без противоотрова обаче симптомите обикновено не са
тежки и отшумяват за ден-два, може да представлява опасност за деца или
възрастни с влошено здраве.
Отровата на
пепелянките е сравнително токсична, но се променя с времето и при различните
популации. Тя има както протеолитични, така и невротоксични компоненти, като
съдържа и хемотоксини с кръвосъсирващи свойства, подобни и също толкова силни,
колкото тези в отровата на гърмящите змии. Основните биокомпоненти са
„кротоксин“ – тази отрова, сравнително слаба, се отделя и от последните
вътрешни зъби на смоците – и „фосфолипаза А“-нетоксично биосъединение, което
комплектувано с кротоксина дава сравнително силна отрова. Симптомите при
ухапване могат да настъпят незабавно – болка, подуване и обезцветяване,
понякога замайване и изтръпване. Хората, както и мишките и птиците, реагират
бързо на отровата на пепелянката. Гущерите са по-слабо засегнати, а
земноводните дори могат да оцелеят след ухапване. Някои змии, като медянките и
водните змии, изглежда са нечувствителни към нея.
Отровата на
пепелянката се използва в медицината за производство на противоотрова срещу
ухапвания от други видове змии. За целта пепелянката се отглежда в плен, на
което тя реагира много добре.
Какво да
направим след ухапване от пепелянка?
Първото, което можем да направим
без лекар, е обездвижване на крайника, стягане на мястото и намаляване на
кръвообращението, така че да се ограничи разпространяването на отровата в целя
организъм и поставянето на лед върху мястото. След това е добре да се потърси
лекарска помощ незабавно. За целта лекарите прилагат лечение с антитоксичен
серум, който е един и същи за ухапване от пепелянка и усойница. За останалите
отровни змии той не действа, а се прилага друг, в зависимост от вида и отровата.
